Дело за защита от домашно насилие

Какво е домашното насилие според българския закон?

• В българското законодателство домашното насилие е уредено със специален закон – Законът за защита от домашното насилие /ЗЗДН/. Този нормативен акт предлага легална и значително разширена дефиниция, далеч надхвърляща смисъла, който повечето хора влагат в понятието „домашно насилие” и обхващаща всички възможни посегателства върху физическото или психическото състояние на личността.
• Съгласно чл. 2, ал. 1 от ЗЗДН „Домашно насилие е всеки акт на физическо, сексуално, психическо, емоционално или икономическо насилие, както и опитът за такова насилие, принудителното ограничаване на личния живот, личната свобода и личните права, извършени спрямо лица, които се намират в родствена връзка, които са или са били в семейна връзка или във фактическо съпружеско съжителство.”
  Когато се касае за деца пък, законодателят приема, че за психическо и емоционално насилие се смята и всяко домашно насилие, извършено в негово присъствие.От прочита на горния цитат личи, че предлагайки такова изчерпателно изброяване на случаите, в които едно лице би могло да потърси защита от компетентните органи, българският ЗЗДН действително създава известни гаранции за ограничаването на този тип посегателства и това е напълно оправдано предвид значителното им зачестяване през последните години. От друга страна обаче, това обстоятелство създава предпоставки и за злоупотреби. Следва да се разгледат няколко проблема, които според нас възникват в практиката по този вид производства.

Доказателствата в дело за защита от домашно насилие

• Един от основните проблеми при този тип дела е относителната липса на необходимост от доказателствена обезпеченост на твърдения акт на домашно насилие. Това обстоятелство не е лишено от житейска логика, тъй като обикновено действията, подлежащи на доказване /посегателства против физическата или психическата неприкосновеност/ най-често биват извършвани, когато извършителят и пострадалият са сами и няма странични наблюдатели. Така, на практика, в преобладаващата част от случаите, липсват свидетели, възприели акта на насилие. От друга страна, често е обективно невъзможно лицето спрямо което последният се извършва да заснеме видео или звуков запис на случващото се, а дори и да успее да се сдобие с такъв, няма гаранция, че това доказателство ще бъде признато от конкретния съдебен състав, на който делото ще бъде разпределено. В България въпросът за доказателствената сила на такъв тип доказателствени източници е все още дискусионен и въпреки наличието на решения на ЕСПЧ в обратна посока, някои съдии отказват да ги прилагат в своята практика.
• Така в рамките на един евентуален граждански процес за защита от домашно насилие се стига до положението „дума срещу дума”. Или казано по-друг начин, имаме твърдението на ищеца, че е пострадал от домашно насилие и насрещното твърдение на ответника, че не е осъществявал такова. Според общите принципи, действащи в гражданския процес, при такава доказателствена съвкупност, искът следва да бъде отхвърлен като неоснователен и недоказан. При делата за домашно насилие обаче това принципно положение е преодоляно с въведеното в разпоредбата на чл. 13, ал, 3 от ЗЗДН императивно правило, че когато няма други доказателства, съдът издава заповед за защита само на основание приложената декларация по чл. 9, ал. 3.

Какво представлява декларация по чл. 9, ал. 3 от ЗЗДН?

• Според ЗЗДН дело за защита от домашно насилие може да бъде инициирано с депозирането на писмена молба до съда, която трябва да съдържа конкретно изброени реквизити: имената, адреса и ЕГН на молителя, адреса на дирекция “Социално подпомагане”; в случай че пострадалото лице не може или не желае да разкрие постоянния или настоящия си адрес, то може да посочи друг адрес; имената и настоящия адрес на извършителя или друг адрес, на който може да бъде призован, включително телефон и факс; данни за семейната, родствената или фактическата връзка между пострадалото лице и извършителя; датата, мястото, начина и други факти и обстоятелства за извършеното домашно насилие и подпис. Съдът може да се сезира при всяко действие или действия съставляващи акт на домашно насилие, но в установения за това срок, който е 1-месечен. Молбата задължително трябва да бъде придружена от декларация от молителя за извършеното насилие.
• На практика, въпросната декларация представлява документ, който се изготвя лично от пострадалото лице и съдържа информацията, която е изложена в самата молба, т.е. същите твърдения, изхождащи от същото лице, без значение дали отговарят на действителността или не. Независимо че в декларацията по чл. 9, ал. 3 от ЗЗДН се съдържат твърдения, които поначало подлежат на доказване и с други допустими от ГПК доказателствени средства, съдържащите се в нея обстоятелства са доказателства в производството, а при тяхно оспорване от страна на ответника, в негова тежест е да проведе доказване, като обори доказателствената сила на декларацията и изложеното в нея и докаже своите възражения. Така, при липсата на други доказателства, едно лице, може да бъде осъдено, единствено въз основа на коментираната декларация по чл. 9, ал, 3 от ЗЗДН, без да е надеждно проверена истинността на изложеното в нея. Същевременно понякога се стига до ситуация, в която изготвени от страните доказателства, под формата на аудио- или видеозаписи не биват приети от съдебния състав, който оставя пред себе си единствената възможност да изгради вътрешното си убеждение върху един изолиран доказателствен източник – декларираните от молителя факти. Контраргументът, че декларацията не е обвързваща за съда във всички случаи е несъстоятелен, защото, на практика обезсмисля така зададената формулировка на разпоредбата.

Опит за домашно насилие?

• Както е видно от цитираната по-горе дефиниция на чл. 2, ал. 1 от ЗЗДН, същата обхваща и “опитът за такова”. Дефиниция за “опит” е изведена от наказателноправната доктрина и се свързва със започнато, но недовършено деяние. В този смисъл, когато се касае за опит към физическо насилие, например, по презумпция, следва да не се е стигнало до осъществено посегателство. Това от своя страна пък се свързва с липсата на видими увреждания по тялото, и съответно, отпадането на съдебномедицинското удостоверение, като доказателство в евентуално последващо дело. Това законодателно решение създава още един проблем с процесуални аспекти, особено в светлината на изложената вече теза за недостатъчна доказателствена обезпеченост при производствата с предмет защита от домашно насилие. Проблемът е още по-задълбочен в случаите на психическо или емоционално насилие, доколкото всеки конфликт между лица, които попадат в кръга на чл. 3 от ЗЗДН /имат родствена връзка, са или са били във фактическо съжитеслтво и т.н./ може да бъде пресъздаден и съответно тълкуван като опит за домашно насилие.

Заповед за незабавна защита от домашно насилие

• Когато в молбата се съдържат данни за пряка, непосредствена или последваща опасност за живота или здравето на пострадалото лице, районният съд в закрито заседание без призоваване на страните издава заповед за незабавна защита в срок до 24 часа от получаването на молбата. Заповедта за незабавна защита не подлежи на обжалване и има действие до издаване на заповед за защита или на отказ на съда. Определението на съда има характер на спешна привременна мярка и обжалването му не е предвидено от закона, не следва и от характера на му, който не е преграждащ за производството. В този случай, незабавната защита се осигурява по предварителна преценка на съда, само въз основа, на представените от молителя доказателства, без ответника дори да бъде изслушан. За законодателя е от значение да има наложена мярка за защита по Закона за защита от домашното насилие и не отдава значение с какъв съдебен акт е станало произнасянето от съда, нито за какъв период от време е действала мярката. Според практиката на ВКС, предвидения в чл. 18 от ЗЗДН ред отчита равните права на страните, но отдава приоритет на по – значимия интерес – да се охранят поставените в опасност живот и здраве на пострадалия, до приключване на производството по Закона за защита от домашното насилие.

Едномесечен срок

• Съгласно разпоредбата на чл. 10, ал. 1 от Закона за защита от домашнота насилие, молбата на пострадалото лице се подава в срок до един месец от акта за домашно насилие. Срокът е преклузивен и пропускането му води до недопустимост на иска. В действителност, този срок често се оказва твърде кратък за подготвяне и депозиране на молбата в съда. Предвид емоционалното състояние, в което се намират пострадалите от различните форми на домашно насилие, предвиденият от законодателят 1 месец, невинаги е достатъчен за лицето да се “отърси” от преживяването и да задейства процедурата по завеждане на дело. Същвеременно пропускането му прегражда възможността за предоставяне на защита, като такава може да бъде потърсена единствено в случай, че бъде извършен нов акт на домашно насилие спрямо същото лице, и то ако този път успее да спази едномесечния преклузивен срок. За ВКС неизпълнението – дори неволно – на една държава на задължението й да защитава жените от домашно насилие се приема като нарушение на правото им на равна защита от закона. От друга страна обаче, при това положение, жертвите на домашно насилие често не успяват да реализират гарантираните им от закона права, поради липсата на достатъчно време за това.
• С оглед на всичко изложено, трябва да се отбележи, че ЗЗДН в своята цялост е добро законодателно решение за защита и превенция от домашното насилие. Има обаче въпроси, по които считаме, че следва да се помисли, за да може същият да бъде максимално ефективен и справедлив.
• Горните изводи са съобразени с голяма част от анотираната практика на Върховен касационен съд. Горе
  Начало
Дайте оценка 5 звезди