Какво е деликт или непозволено увреждане? Кой отговаря за вреди от непозволено увреждане? Винаги ли възниква отговорност и колко важна е вината? Какво е обективна или безвиновна отговорност?

• Деликтът (на латински: delictum „простъпка, правонарушение“) е правен институт на римското право. На български се превежда като непозволено увреждане. Съществува основен правен прицип, който създава задължение за всеки да не вреди другиму. Вредата може да се причини от деяние, което по-често е действие, но може да бъде и бездействие.
• Основните елементи от фактическия състав на деликта са : деяние; противоправност (на деянието); вреда ; причинно-следствена връзка ; вина.
• Отговорността в гражданското право се изразява в пораждане на задължението за отговорното лице да поправи вредите, които е причинил другиму. Тя е санкция за нарушаване на задължението да не се вреди другиму.

• • Причинната връзка(каузалитет) е изключително важен елемент от фактическия състав на деликта и е отразена най-точно с латинския израз „Conditio sine qua non“ или условие без което резултат не би настъпил. Накратко, това е изследване на връзката между деянието и настъпилата вреда. Ако такава връзка няма – нямаме деликт и съответно не се носи отговорност.
  • Съществуват множество теории, но най-разпространената е теорията за равноценноста. Според нея всички условия, които в съвкупността си определят даден резултат, са равноценни, защото отсъствието на което и да е от тях ще е пречка да се прояви следствието – дадения резултат. Тоест, всеки един от елементите на причината е conditio sine qua non, условие, без което тя не може да се прояви.
  • С други думи – причинната връзка следва да се разкрие: дали резултатът би бил възможен следствие на извършеното деяние. За да се изясни ролята на всяко от предшествалите следствието необходими условия за неговото настъпване е необходимо да се изясни, дали се създава конкретна, реална възможност за това.

• Накратко, това означава, че деянието трябва да е неправомерно, противозаконно, да не е в резултат на законово правомощие, което брани обществен интерес. Например – ако някой причини вреда на другиго при неизбежна отбрана – за да се защитят от непосредствено противоправно нападение държавни или обществени интереси, личността или правата на отбраняващия се или на другиго чрез причиняване вреди на нападателя в рамките на необходимите предели, тогава деянието е в защита на по висш интерес и не се явява противоправно.
• Не е противоправно и деяние, извършено при крайна необходимост – извършено за да се спасят държавни или обществени интереси, свои или на друго лице лични или имуществени блага от непосредствена опасност, която деецът не е могъл да избегне по друг начин, ако причинените от деянието вреди са по-малко значителни от предотвратените.

• Не се ангажира гражданска отговорност за превишаване пределите на неизбежната отбрана, ако деянието е случайно. Налице няма вина, а тя представлява предпоставка за гражданската отговорност при непозволено увреждане.
  Когато дадено лице е поставено в положение на крайна необходимост поради случайно събитие, то макар и деянието му да не е противоправно и виновно, ще дължи поправяне на щетите, причинени на трето лице на плоскостта на носене риска и на справедливостта, а не поради деликтната отговорност.
• При крайна необходимост вредите ще се поправят от онова лице, чиито по-ценни интереси са спасени, а когато са предотвратени и такива на лицето, действуващо при положение на крайна необходимост, отговорността пред увредения ще бъде солидарна за двамата.

• При непозволено увреждане се дължи обезщетение за абсолютно всички вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането. включително и неимуществените вреди.
  Вземанията за обезщетение за вреди от деликт стават изискуеми от деня на увреждането, а когато деецът не е известен – от откриването му. Законът не разграничава изискуемостта на вземанията за неимуществени вреди от имуществени, както и не определя различни начални моменти за давностните срокове според характера на вредите. Размерът на неимуществените вреди се определя от съда по справедливост.
  Лихвата върху обезщетението започва да се дължи от момента на причиняване на деликта.

• Обезщетението за непозволено увреждане се определя на принципа на справедливостта. Съдът следва да се съобрази с броя и тежестта на уврежданията и тяхната връзка с деянието. Поради своя особен характер неимуществените вреди не подлежат на поправяне, а могат единствено да бъдат възмездявани чрез парично обезщетяване за достигане до други блага.
  Необходима предпоставка, за да бъде уважен иск с правно основание чл. 45, ал. 1 ЗЗД, е пълното доказване от страна на ищеца на всички кумулативно (заедно) изискуеми елементи от фактическия състав на непозволеното увреждане, а именно обезщетението за вреди от деликт е за увреждане на неимуществени права, правнозащитими интерес или блага.
• Ако самият пострадал е допринесъл за настъпване на вредите, то обезщетението от непозволено увреждане се намалява – чл. 51, ал. 2 ЗЗД. Има значение наличието на причинна връзка между поведението на пострадалия и настъпилия вредоносен резултат, а не и на вина. – чл. 51, ал. 2 ЗЗД.
• За да може да се намали обезщетението за вреди от непозволено увреждане трябва приносът на увреденото лице да е конкретен, т. е. да се изразява в извършването на определени действия или да е налице въздържане от такива действия от страна на увреденото лице. Например: пострадалият с поведението си да е създал предпоставки за осъществяване на деликта и за възникване на вредите или пък да е улеснил механизма на увреждането, предизвиквайки по този начин и самите вреди.

• Вземанията от непозволено увреждане се погасяват в петгодишен срок, който започва да тече от увреждането или от откриване на дееца, или отговарящия за вредоносното деяние.
• Изтичането на предвидения в чл. 117 от ЗЗД петгодишен давностен срок не дерогира общото правило на чл. 45 от ЗЗД, съгласно което всеки е длъжен да възстанови вредите, които виновно е причинил другиму.
• Изтичането на давността нито погасява задължението, нито лишава длъжника от възможността да изпълни дължимото, а единствено би могло да осуети предприети от кредитора действия по принудително изпълнение, насочени върху имуществената сфера на длъжника, в случай, че последният направи възражение в тази насока.
  Съдебната практика възприема, че причинната връзка е зависимост, при която деянието е предпоставка за настъпването на вредата, а тя е следствие на дадено действие или бездействие на делинквента.

• В понятието “неимуществени вреди” се включват всички телесни и психически увреждания на пострадалия, претърпените болки и страдания, които в своята съвкупност представляват негативни емоционални изживявания на лицето, намиращи не само негативно отражение в психиката, но и социален дискомфорт в определен период от време.
  Обезщетението при неимуществени вреди има задачата да компенсира болките и страданията чрез заместване с други блага. Благото се измерва като предмет със стойност, което задоволява човешки потребности, следователно обезщетението следва да е съизмеримо с разходите за задоволяване на тези потребности. Болките и страданията са последица от характера и вида на увреждането и се отличават по интензитет (острота и сила) и продължителност.
  Искът за имуществени вреди е самостоятелен от този за неимуществени вреди. Във връзка с двата иска трябва да се докажат различни факти и обстоятелства, поради различното съдържание на вредите, които трябва да бъдат възмездени, в зависимост от това дали са засегнати материални блага на пострадалия или неговото телесно или психическо здраве.

• Принципът на справедливост изисква в най-пълна степен да се обезщетят вредите на увреденото лице от вредоносното действие.
  Справедливостта следва да се разгледа като критерий за определяне на паричния еквивалент на моралните вреди, да включва винаги конкретни факти, относими към стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател. В този смисъл справедливостта не е абстрактно понятие, а бива извеждана от преценката на обстоятелства с обективни характеристики.

• Обезщетение за вреди може да се търси от всички, които са ги понесли: пострадали, а в случай на смърт непълнолетните им низходящи или пълнолетни, но неработоспособни низходящи, неработоспособни възходящи, които действително са били издържани от пострадалия и с неговата смърт са загубили възможността да получават тази издръжка. За обезщетение може да претендира и взетото за отглеждане, но неосиновено още дете, болни и неработоспособни братя и сестри или други близки, които също са били издържани от починалия.

• Размерът на обезщетението не следва да бъде и източник на обогатяване за пострадалия. Принципът за определяне на обезщетение по справедливост, съгласно чл. 52 ЗЗД, изисква да се определят действително претърпените вреди при спазване на обективно установените критерии. Вредата следва обективно, необходимо, закономерно да произтича от деянието, както и да не бъде негово случайно следствие.
  Моралните вреди се определят индивидуално и паричното обезщетение за тях трябва да съответства на необходимото за преодоляването им.
  Възмездяват се най-близките на пострадалия чрез обезщетението за неимуществени вреди в случай на неговата смърт, като предмет на установяване са действителните им лични отношения.
  Обезщетението за неимуществени вреди обхваща всички болки страдания, които са настъпили и ще настъпят в бъдеще. Нов иск за вреди за същото увреждане може да се предяви само при ексцес.
  Съгласно разпоредбата на чл. 52 ЗЗД при неимуществени вреди, размерът на обезщетението трябва да е съобразен с обществения критерий за справедливост. Това не е абстрактно понятие, а се базира на конкретни факти и преценка за стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател.
  Справедливото възмездяване на настъпилите от непозаволеното увреждане вреди, изисква да се изследват задълбочено общите и специфичните за отделния спор правнорелевантни факти.

• Изказването на мнение, което съдържа негативна оценка за определена личност, която е публична или се откроява по една или друга причина в обществения живот, не поражда отговорност, и не съставлява противоправно поведение, ако не засяга достойнството на личността (т. е. ако не осъществява състав на престъплението обида).
  Журналистите не могат да използват правото за свободно разпространение на информация, за да клеветят или да нанасят обиди.
  Осъждането да се заплати обезщетение съдържа в себе си признание за незаконността на деянието, от което са причинени вредите. То само по себе си е вид морално обезщетяване, заедно с паричното.

• Обезщетениe за имуществени вреди се дължи на лице, което е имало основание да получава издръжка от свой родител, ако родителят почине при непозволено увреждане.
• Ако увреденото лице почине преди да предяви иск за неимуществени вреди, неговите наследници също не могат самостоятелно за пръв път да предявят такива искове, защото не на тях са причинени уврежданията.
• Те обаче могат да предявят иск за претърпени болки и страдания от самите тях, в следствие смъртта на своя близък. Тук право на обезщетение имат “най-близките” в това число са низходящите и родителите на пострадалия.
• В случай на причинена смърт се вземат предвид и обстоятелствата, при които е настъпила смъртта, както и съпричиняването за настъпването на вредоносния резултат.
  При причиняване на смърт имат значение възрастта на увредения, общественото му положение, отношенията между пострадалия и близкия, който търси обезщетение. От значение са и редица други обстоятелства, които подлежат на обсъждане от съда и въз основа на оценката им да заключи какъв размер обезщетение по справедливост да присъди за неимуществени вреди.

• Съществуват два основни вида отговорност – деликтна и договорна. Деликтната отговорност е по-тежка от договорната, защото ако при последната има степенуване съобразно формите на вината и затова при небрежност на поправяне подлежат само предвидимите вреди, то при гражданската отговорност за непозволено увреждане няма степенуване и дължимо се явява поправянето на всички преки и непосредствени вреди, в това и число и на непредвидимите, независимо каква е формата на вината.
• Договорната отговорност не може да отмени общото законно задължение, което установява чл. 45 ЗЗД, а именно: всеки е длъжен да поправи вредите, които виновно е причинил другиму. Правилото да не се вреди никому не се дерогира от наличността на договорна връзка.

• Намалението на работоспособността за пострадали настъпва от деня на злополуката и оттук бъдещите вреди са известни, съответно изискуеми. Но ако отрицателните отражения върху работоспособността се проявят на по-къснен етап, то вземането е изискуемо от проявяване на болестта в пълен обем, което изисква констатация на медицински орган. Обезщетението за вреди от деликт може да се присъди до края на срока определен за инвалидност, а при пожизнено инвалидизиране – за всички бъдещи вреди.
  Когато работникът или служителят заболее поради фактът, че работодателят не е взел мерки за отстраняване на вредности в производството над допустимите норми, то заболяването се третира като непозволено увреждане.
  Ако налице е причиняване на трайна нетрудоспособност, обезщетение за неполучаваната разлика между трудовото възнаграждение преди непозволеното увреждане и отпуснатата след това пенсия ще се дължи докато увреденият навърши предвидената за добиване право на пенсия възраст.

• Когато налице е престъпление – вредите, претърпени от пострадалите или от техни наследници, вредите представляват парично задължение от непозволено увреждане, което виновният причинител дължи. Ако не изпълни това задължение, длъжникът дължи обезщетение в размер на законната лихва от деня на увреждането или от настъпване на вредите, защото той изпада в забава и без покана.
• Наказателният съд, който разглежда гражданските последици от престъплението, е задължен да присъжда обезщетенията за вреди в едно с лихвата, ако има направено такова искане.
• Присъдата на наказателния съд по отношение на едно лице е задължителна за гражданския съд в този смисъл, че установява неговата вина и отговорност по чл. 45, чл. 54 и чл. 127 ЗЗД, но не изключва отговорността на други виновни съпричинители, щом като със същата присъда не е прието, че противоправният резултат е настъпил по изключителна вина на подсъдимия.
  Вината в гражданския деликт, за разлика от вината при наказателната отговорност, не се доказва, а се предполага.

• Съдът определя паричния еквивалент на неимущественото увреждане към датата на деликта. , но размерът на присъденото обезщетение не може да служи като източник за неоснователно обогатяване.
• Искът по чл. 45 от ЗЗД за обезщетение на имуществени вреди и искът за имуществено изравняване по чл. 59 ал. 1 от ЗЗД в случай на неоснователно обогатяване, не се основават на едни и същи обстоятелства и нямат едно и също основание. Макар и при двете да е налице основание за претендиране на присъждане на пропуснатата полза за собственика да извлича доходи от имота си, нереализирани поради определено поведение на ответника.

• Гражданската отговорност в наказателния процес може да бъде потърсена и без да е установена наказателна отговорност на подсъдимия. Процесуалният закон предопределя правомощия на наказателния съд да се произнесе по гражданския иск както при осъдителна, така и при оправдателна присъда. Искът съгласно чл. 45 от ЗЗД за обезщетяване на настъпилите имуществени/неимуществени вреди в правната сфера на едно лице в резултат на непозволено увреждане, изисква да бъде доказан деецът, увреждащото действие/бездействие, вреда, причинна връзка.
• Законът дава възможност да се претендира обезщетение само за онези неимуществени вреди, които са следствие от влошаване на здравословното състояние по причина на непозволено увреждане, независимо че пострадалият не е претендирал и не му е пресъдено обезщетение за неимуществените вреди поради първоначалното увреждане на неговото здраве.

• Неговата отговорност е обвързана с наличието на осъществен деликт и обезпечава репарирането на причинените на трети лица вреди, които възникват от него, за които отговаря имуществено застрахования деликвент. Независимо от това, че силата на пресъдено нещо на решението по гражданския иск по чл.45 от ЗЗД срещу последния не се разпростира и спрямо застрахователя, на обезщетение подлежат и в единия и в другия случай едни и същи вреди,поради което установяването им в гражданския процес по обхват и размер обвързва застрахователя в материално-правно отношение.
• По задължителната застраховка „Гражданска отговорност”, застрахователят отговаря за всички вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането би обезщетението за вредите, причинени от непозволеното увреждане, може да обхваща всички бъдещи вреди, доколкото е сигурно, че такива действително ще настъпят.
  Ако искът по чл. 45 от ЗЗД срещу причинителя на увреждането бъде уважен, решението няма сила на пресъдено нещо срещу застрахователя на гражданската му отговорност.

• при увреждане причинено от неспособни, включително от малолетни лица, които не са родители, осиновители или настойници, е необходимо да се установи конкретно наличността на причинно-следствената връзка между тяхното поведение и настъпилото непозволено увреждане.
• Следва да се прецени и фактът, дали са били в състояние да предотвратят увредата. Отговорността съгласно чл. 47, ал. 2 ЗЗД се отличава от отговорността за непозволено увреждане на родителите, осиновителите и настойниците по това, че последната е презумптивна и се основава на неположените от тези лица грижи за възпитанието и контрола над децата, без да се търси конкретна вина за настъпването на конкретното увреждане от тях.
• Родителите отговарят лично за причинените от техните деца вреди, а непълнолетните също отговарят за непозволено увреждане освен ако не се докаже, че към момента на извършване на деянието не са могли да разбират свойството и значението на действията си. Отговорността на лицата, които имат задължението да упражняват надзор над неспособни, включително и малолетни, е лична.

• Лицето, което не е в състояние да разбира или да ръководи постъпките си е освободено от отговорност за вредите, причинени в състояние на неспособност съгласно чл. 47, ал. 1 ЗЗД, и в този случай отговорността се поема от лицето, задължено да упражнява надзор над него.
• Лицата по чл. 47 ЗЗД, които трябва да осъществяват надзор, отговарят за вредите, произлезли от поведението на малолетните, не като родители, осиновители или настойници, а поради факта, че са родители, осиновители или настойници и в това си качество са длъжни по закон или по разпореждане на надлежен орган да упражняват надзор.
• Това е и причината, поради която изпълнението за присъдено обезщетение се извършва върху тяхното имущество и не може да се насочи към имуществото на намиращия се под техен надзор неспособен, макар последният да има такова имущество и макар вредите да са произлезли от неговото поведение.
• Упражняващият надзор над неспособния отговаря само доколкото вредоносният резултат е в причинна връзка с виновното поведение на упражняващия надзора, и се изразява в неположени грижи за предотвратяване на вредоносния резултат.

• • Родителите отговарят за за непозволено увреждане, причинено от техните деца. Това е санкция за недобре изпълнен родителски дълг по възпитанието и контрола на невършилите пълнолетие деца. Принципът за справедливост е в защита интересите на увреденото лице, чиито болки и страдания следва да бъдат възстановени в пълен размер. Родителят отговаря за всички вредоносни деяния не само за онези, които са станали в негово присъствие.

• Лицето, което е възложило работата другиму, отговаря по чл. 49 ЗЗД, когато вредите са причинени виновно от лицето, на което е възложена работата, чрез действия, които не съставляват изпълнение на самата работа, но са пряко свързани с него.
• Отговорността, която се реализира по чл. 49 от ЗЗД е за чужди, виновни, противоправни действия и има за цел обезпечително-гаранционна функция. Тази отговорност не произтича от вината на лицето, което е възложило работата.
• Тук причинно-следствената е от значение заедно с противоправното поведение и вредите, които делинквентът виновно е причинил при или по повод изпълнението на работата. Тази функция може да се реализира единствено, ако то е възложило на причинителя на вредата определена работа.
• Ако е възложено нещо непозволено от закона, тогава възлагащият ще бъде съучастник с прекия извършител и ще бъде привлечен към отговорност съгласно разпоредбата на чл. 45 , във връзка с чл. 53 ЗЗД.

• Ако бъде установено, че лицето, на което е възложена работата, не е причинило никаква вреда, действията му не са противоправни и виновни.
• Ако вредата не е била причинена при или по повод на възложената работа, както и ако вредата не е пряка.
• Ако е положена описаната от закона необходима грижа и въпреки нея настъпят вредоносните последици.

• Възложителят на работата е солидарно отговорен с извършителя на работата във връзка с увредения. Това е така, но основанието не е лично, а във връзка при или по повод възложената работа, от която са причинени вредите.
• Неговата отговорност е гаранционна и обезпечителна по силата на закона, поради това платилият обезщетението възложител на работата има право на регресен иск срещу причинителя на вредата за цялата сума на обезщетението. Вредоносният резултат е бил причинен изцяло от лицето, на което е била възложена работата.
• При регресния иск по чл. 54 от ЗЗД прекият причинител има право да възразява пред организацията или учреждението, които са заплатили обезщетението по чл. 49 от ЗЗД, че и други лица, същио носещи отговорност, са съпричинили увреждането, освен ако не са взели участия по предявения от пострадалия иск и с влязло в сила решение е отречено съпричиняване.
• При наличие на солидарно задължение, основано на чл. 49 ЗЗД заплатилият цялото обезщетение възложител има право съгласно чл. 54 ЗЗД да иска връщането на цялото обезщетение, което е заплатил, вследствие причиненото увреждане от страна на другия длъжник.

• • Отговорността по чл. 50 ЗЗД е лична, безвиновна и следва да се ангажира, когато вредите настъпят поради свойства на самата вещ, без виновно поведение при ползването й. Тя е свързана със задължението да се упражнява надзор върху вещта, което се изразява в нейното наблюдение и полагане на грижа.
• Когато се ползва вещ с явен недостатък, който може да се отстрани и недостатъка произлязат вреди за трети лица, отговорността ще е по чл.45 ЗЗД за онзи, който е бил длъжен и е могъл да ги отстрани. Тук отговорността е за неполагане на дължимата грижа.
• Когато има вещ със скрит недостатък, която се ползва, а ползващият вещта не знае за него или не може да го отстрани, отговорността за вреди ще се ангажира по чл.50 ЗЗД. Ако едно лице е предприело с дължимата грижа действия, предписани от закона, то не отговаря за вреди, дори и тези действия да не са дали очаквания резултат.
  Отговорност ще се ангажира и тогава, когато не е известна причината за повредата на вещта, от която са произлезли вредите.

• Ако са налице вреди в резултат едновременно на вещта и от виновното поведение на дадено лице, отговорността ще се дължи на две основания – чл. 50 и чл. 45, ал. 1 ЗЗД.
• За да бъде ангажирана отговорността по чл. 50 ЗЗД трябва да е настъпила вреда, дължаща се от свойствата на вещта или при неупражняван надзор съгласно експлоатацията й. Вещта следва да е собственост или под надзор на определено лице. При бездействие от страна на собственика или лицето, осъществяващо надзор и причинна връзка между бездействието и настъпването на вредата от вещта.

• Отговорността за вредите по чл. 50 ЗЗД може да се носи при условията на солидарност от две лица – собственикът на животното или лицето под чиито надзор се намира то или от всяко от тях поотделно.
  Юридическите лица отговарят за непозволено увреждане на основание чл. 49 и 50 ЗЗД.
  Държавата като субект на отговорността в хипотезата, когато е собственик на вещ, а тя е предоставила за стопанисване веща на министерство, по смисъла на разпоредбата на чл. 50 ЗЗД, тогава те носят солидарна отговорност за вредите.
• Съгласно съдебната практика за причинени от вещ вреди се носи отговорност дори тогава, когато не е съществувала технически възможността за пълното й обезопасяване. Собственикът и лицето, под чийто надзор се намира вещта, причинила вреда, не носят отговорност за деликта, ако се установи, че вредите са резултат на изключителна вина на трето лице, на изключителна вина на пострадалия, или на непреодолима сила.

• Когаро вредите са причинени от безстопанствените животни, отговорността е на общините чл. 50, предл. 2 ЗЗД . Надзорът е наблюдението и грижата, което едно лице полага за вещите, като разполага с възможност да ги управлява. За да се ангажира отговорността на ответника по иск на чл. 50 от ЗЗД (вреди причинени от животни) следва да се установи, че той е собственик на животното или то е трябвало да го надзирава.

• • Предлогът, че друг е собственик на вещта, не може да освободи от отговорност лицето, под чийто надзор се е намирала вещта, причинила вреда.
    Единствената възможност да се освободи от отговорност е установяването на вредите да е в резултат на непреодолима сила, изключителна вина на пострадалия или на трето лице.

• Увреденото лице от деликта може да реши как ще насочи претенцията си за обезвреда, дали изцяло срещу един от неколцината съпричинители на вредата или срещу всички тях, или за частта от претенцията, за която всеки е отговорен с оглед на своя отделен принос.
• Солидарната отговорност на причинителите на вредата по чл. 53 ЗЗД се установена единствено в интерес на кредитора. Когато кредиторът не възнамерява да се ползва от солидарната отговорност, въпреки че увреждането му е причинено от неколцина, съдът не може да я прилага служебно, а се съобразява с искането му.
• За да се приложи чл. 53 ЗЗД , няма изискване настъпилите щети да са резултат на предварително съгласувани и едновременн извършени действия, респективно бездействия на причинителите. Но трябва да се докаже, че вредата е единен резултат, необходима последица на виновното поведение на всеки от тях поотделно. Оттук следва, че причиняване на вредата съвместно е въпрос на причинна връзка между действията или бездействията на няколко лица и техния резултат – увреждането.
• Съгласно нормите на чл. 45 и чл. 53 ЗЗД, когато престъпното деяние е извършено от две и повече лица, те следва да отговарят солидарно до пълното поправяне на вредите, които са причинили виновно.

• Лице, което е изплатило обезщетение за вреди, които са причинени от другиго, разполага с иск против него за платеното, ако в осъдителното решение по иска на пострадалия двете страни не са солидарно осъдени, а е осъдено само отговарящото за действията на другиго лице. Ако обаче солидарността е вече постановена със съдебен акт и само това лице е заплатило на пострадалия цялото обезщетение по издаден в негова полза изпълнителен лист, за платилия не е налице правен интерес от предявяване на обратния иск по чл. 54 ЗЗД, затова той разполага с възможността да суброгира в изпълнителния процес. Фактът на плащането е oснованието за предявяване на регресния иск и от този момент може да се предяви. Моментът на плащането на обезщетението на третото лице не определя възникването, а изискуемостта на регресното вземане.
• Погасителната давност за предявяването на регресния иск по чл. 54 ЗЗД ще започне да тече от плащането. Спрямо прекия причинител, дори да е изтекла погасителна давност на вредите за задължението му към увредения, не е пречка за предявяване на регресния иск по чл. 54 ЗЗД. След като задължението на лицето, което е отговаряло за виновно причинените от него вреди, не е било погасено по давност по време на плащането. Задължението на лицето, виновно причинило вредите, спрямо лицето, отговарящо за тези вреди и платило същите е различно от задължението му по чл. 45 ЗЗД, дори и да има връзка с него.
• Горните изводи са съобразени с голяма част от анотираната практика на Върховен касационен съд.

Горе